Имало едно време една история за един Пинокио. Пинокио бил много прецакан, защото всеки път, когато излъжел носа му пораствал. Помня, когато ми разказваха тази приказка като малка се радвах, че не съм на негово място, защото носът ми щеше да е мнооооого дълъг. Нека бъдем честни - всички лъжем! Неизбежно, неприятно, нечестно, но факт! Лъжем още от малки. Лъжем за това дали сме си измили зъбите, дали сме си написали домашното, дали утре сме на училище. От начин да се разминем с наказание и пердах лъжите се превръщат в едно малко забавление - надиграване на системата, ако щете. Измисляме невероятни истории, които едновременно да осигуряват нашето удобство и с които тайничко се гордеем, защото все пак : "Виж ква яка история измислих. И всички се вързаха" .
И така лъжите от "изядох един бонбон само" порастват заедно с нас. Минават през пубертета, когато "тази цигара не е моя, аз само я държах, докатооо...ами той..си връзваше обувките." , метаморфират в "Татко. той е гол, защото му залях тениската и сега се суши..на пода" и стигат до "ама ние сме само приятели, и това, което виждаш всъщност не го виждаш..ти си го представяш, защото си жена, и вие все ревнувате."
Лъжите порастват заедно с нас. Те са бойният ни другар. Ние се научаваме как да ги изпозваме не само като защита но и като атака...най-добрата защита. Защото знаем, че и другият има своите лъжи. Лъгжата е онзи приятел, който седи в списъка с конкатки и до който мразиш да опираш, но когато всички останали не могат да се притекат на помощ, викаш нея. И тя ти замазва грешките. Нашата защита. И ние си мислим с годините колко сме израстнали в изкуството "да разкрасяваш истината, придавайки й авторски отенък". Колко различни сме от Пинокио. Защото носът ни не расте с лъжите ни. Само нашето его...
Пинокио е шастливец! Когато кажеш на Пинокио ти лъжеш, защото носът му е порастнал , ти имаш доказателството : "не ме лъжи Пинокио, защото носът ти ще стане още по-голям". Но когато той не лъже, той спокойно може да каже "аз не лъжа! носът ми не е порастнал"... Но за съжаление хората не сме от дърво. (Мислим като дърводелци, но това е друга тема.) Нашите носове не порастват. И да хванеш кога някой те лъже е доста по- трудно. Но уви. Да.. хората не се издават толкова лесно привидно. Хората не са от дърво, но имат душа. Онова нещо вътре в тебе, което трепка и те издава. Онова нещо, което кара очите ти да погледнат долу в земята, когато си излъгал, онова същото нещо, което от гузна съвест замъглява разсъдъка ти и ти пречи да запомниш предишните си "истини", за да знаеш как завършва тази приказка, която така упорито разказваш.
Имам един познат. Много близък познат. Той често казва. " Ако ще лъжеш помни си лъжите".Това беше за мен човекът детектор за големи носове. Който винаги усещаше лъжите и те поставяше на място. Човекът анти-пинокио. Човекът истина. Защото носът му никога не порастваше. Носът му не порастваше, но лъжите му растяха.
Защото хората не са от дърво. ТЕхните носове не растат, когато лъжат. Но за сметка на това "истините" които изричат започват да танцуват бясно фламенко, препирайки се една върху друга. И когато събереш всичките истини, получаваш една лъжа. Зашото ние не сме от дърво. Химичният състав на човешкото тяло твърди нещо сложно, не го помня в детайли но определно знам че в него не присъства дърво. И въпреки всичко когато моят анти пинокио ме излъга,, да носът му не порастна, но аз знаех че той лъже. Аз знаех че лъже, заради гласът, погледа, интонацията и думите. .. Именно защото не сме от дърво...
Няма коментари:
Публикуване на коментар