Имало едно време една история за един Пинокио. Пинокио бил много прецакан, защото всеки път, когато излъжел носа му пораствал. Помня, когато ми разказваха тази приказка като малка се радвах, че не съм на негово място, защото носът ми щеше да е мнооооого дълъг. Нека бъдем честни - всички лъжем! Неизбежно, неприятно, нечестно, но факт! Лъжем още от малки. Лъжем за това дали сме си измили зъбите, дали сме си написали домашното, дали утре сме на училище. От начин да се разминем с наказание и пердах лъжите се превръщат в едно малко забавление - надиграване на системата, ако щете. Измисляме невероятни истории, които едновременно да осигуряват нашето удобство и с които тайничко се гордеем, защото все пак : "Виж ква яка история измислих. И всички се вързаха" .
И така лъжите от "изядох един бонбон само" порастват заедно с нас. Минават през пубертета, когато "тази цигара не е моя, аз само я държах, докатооо...ами той..си връзваше обувките." , метаморфират в "Татко. той е гол, защото му залях тениската и сега се суши..на пода" и стигат до "ама ние сме само приятели, и това, което виждаш всъщност не го виждаш..ти си го представяш, защото си жена, и вие все ревнувате."
Лъжите порастват заедно с нас. Те са бойният ни другар. Ние се научаваме как да ги изпозваме не само като защита но и като атака...най-добрата защита. Защото знаем, че и другият има своите лъжи. Лъгжата е онзи приятел, който седи в списъка с конкатки и до който мразиш да опираш, но когато всички останали не могат да се притекат на помощ, викаш нея. И тя ти замазва грешките. Нашата защита. И ние си мислим с годините колко сме израстнали в изкуството "да разкрасяваш истината, придавайки й авторски отенък". Колко различни сме от Пинокио. Защото носът ни не расте с лъжите ни. Само нашето его...
Пинокио е шастливец! Когато кажеш на Пинокио ти лъжеш, защото носът му е порастнал , ти имаш доказателството : "не ме лъжи Пинокио, защото носът ти ще стане още по-голям". Но когато той не лъже, той спокойно може да каже "аз не лъжа! носът ми не е порастнал"... Но за съжаление хората не сме от дърво. (Мислим като дърводелци, но това е друга тема.) Нашите носове не порастват. И да хванеш кога някой те лъже е доста по- трудно. Но уви. Да.. хората не се издават толкова лесно привидно. Хората не са от дърво, но имат душа. Онова нещо вътре в тебе, което трепка и те издава. Онова нещо, което кара очите ти да погледнат долу в земята, когато си излъгал, онова същото нещо, което от гузна съвест замъглява разсъдъка ти и ти пречи да запомниш предишните си "истини", за да знаеш как завършва тази приказка, която така упорито разказваш.
Имам един познат. Много близък познат. Той често казва. " Ако ще лъжеш помни си лъжите".Това беше за мен човекът детектор за големи носове. Който винаги усещаше лъжите и те поставяше на място. Човекът анти-пинокио. Човекът истина. Защото носът му никога не порастваше. Носът му не порастваше, но лъжите му растяха.
Защото хората не са от дърво. ТЕхните носове не растат, когато лъжат. Но за сметка на това "истините" които изричат започват да танцуват бясно фламенко, препирайки се една върху друга. И когато събереш всичките истини, получаваш една лъжа. Зашото ние не сме от дърво. Химичният състав на човешкото тяло твърди нещо сложно, не го помня в детайли но определно знам че в него не присъства дърво. И въпреки всичко когато моят анти пинокио ме излъга,, да носът му не порастна, но аз знаех че той лъже. Аз знаех че лъже, заради гласът, погледа, интонацията и думите. .. Именно защото не сме от дърво...
My Place
сряда, 7 октомври 2015 г.
събота, 7 март 2015 г.
И все пак смятам, че таксиметровите шофьори са най-перверзната услуга измисляна от обществото. Нима наистина е нормално да се качиш в колата на абсолютно непознат и да се надяваш да е свестен тип, който няма да завие три пресечки по-рано в ляво, и вместо на познатата осветена улица, да ти спре в забутана квартална алея с мазна усмивка. Нали точно на това мама и тате ни учат с приказките. Кумчо Вълчо е лош, с него не се говори, дори и да казва мили неща, дори и да кара БМВ.
Как се качваш в колата на човек, когото не познаваш, и му поверяваш живота си, без да си наясно с неговите шофьорски качества?! Е как, тук казвате вие. Как да не знаеш какъв е?! Нали има табелка. На нея му пише името и има снимка, която да те успокои.
Да, прави сте. Спокойна съм. Вози ме Иван. Иван изглежда свестен човек. Мълчалив. Честно казано тук идва най-голямата ми дилема. Дали повече мразя мълчаливите шофьори, които просто карат гледайки в една точка, и ти се молиш тази точка да е пътя. Или пък онези, които не млъкват и ти обясняват как са отказали Нобеловата си награда за открития във физиката, заради страстта си да карат такси. Въпреки, че има логика. Да караш кола из софийските улици успешно, да успяваш да изманеврираш между всичките дупки, които са по-бездънни от деколтето на чалга певица, някак си напомня на физично постижение, отхвърлящо и гравитацията ако щете. Да, не знам кой от двата типа мразя повече.
И както казах, Иван изглежда добър човек, с доста плоско чувство за хумор, ужасна кола, която скърца повече от пружините на легло в надеждански бардак. Но все пак мил.
Работата е там, че не е нормално човек да се качва в кола на абсолютно непознат, само защото е боядисана в жълто, а на покрива виси светещо триъгълниче.Защото аз не знам дали Иван, който иначе изглежда много, много мил човек, снощи не е заварил жена си с Любо, приятелят му от студентски години, двамата да упражняват мисионерската. Или пък да е загубил всичките си пари на покер, и сега да трябва да продаде апартамента на дъщеря си. Да, аз не знам дали той не е болен например от някоя тежка болест и вече да му е все едно дали ще живее. Аз не знам дали този човек няма да поиска да разбие колата си барабар с мен още след първия завой. Няма как да знам.
А и честно казано в момента не ми пука. Обувките ми потъват в дълбоките преспи сняг, който отново "изненада" общината, студеният вятър ми се лензи право в лицето, и аз с копнеж и надежда се оглеждам за някоя жълта кола със светещо триъгълниче, с непознат в нея, който да помоля да ме отведе у дома.
Как се качваш в колата на човек, когото не познаваш, и му поверяваш живота си, без да си наясно с неговите шофьорски качества?! Е как, тук казвате вие. Как да не знаеш какъв е?! Нали има табелка. На нея му пише името и има снимка, която да те успокои.
Да, прави сте. Спокойна съм. Вози ме Иван. Иван изглежда свестен човек. Мълчалив. Честно казано тук идва най-голямата ми дилема. Дали повече мразя мълчаливите шофьори, които просто карат гледайки в една точка, и ти се молиш тази точка да е пътя. Или пък онези, които не млъкват и ти обясняват как са отказали Нобеловата си награда за открития във физиката, заради страстта си да карат такси. Въпреки, че има логика. Да караш кола из софийските улици успешно, да успяваш да изманеврираш между всичките дупки, които са по-бездънни от деколтето на чалга певица, някак си напомня на физично постижение, отхвърлящо и гравитацията ако щете. Да, не знам кой от двата типа мразя повече.
И както казах, Иван изглежда добър човек, с доста плоско чувство за хумор, ужасна кола, която скърца повече от пружините на легло в надеждански бардак. Но все пак мил.
Работата е там, че не е нормално човек да се качва в кола на абсолютно непознат, само защото е боядисана в жълто, а на покрива виси светещо триъгълниче.Защото аз не знам дали Иван, който иначе изглежда много, много мил човек, снощи не е заварил жена си с Любо, приятелят му от студентски години, двамата да упражняват мисионерската. Или пък да е загубил всичките си пари на покер, и сега да трябва да продаде апартамента на дъщеря си. Да, аз не знам дали той не е болен например от някоя тежка болест и вече да му е все едно дали ще живее. Аз не знам дали този човек няма да поиска да разбие колата си барабар с мен още след първия завой. Няма как да знам.
А и честно казано в момента не ми пука. Обувките ми потъват в дълбоките преспи сняг, който отново "изненада" общината, студеният вятър ми се лензи право в лицето, и аз с копнеж и надежда се оглеждам за някоя жълта кола със светещо триъгълниче, с непознат в нея, който да помоля да ме отведе у дома.
неделя, 28 декември 2014 г.
Понякога ми се иска да се събудя и да изляза навън директно през прозореца, да мога да задържам сънищата си при мен, да поздравявам непознатите хора, и да се плезя на сърдите баби в трамвая, които са готови да ти извадят далака за едно проклето седящо място.
Иска ми се да отлетя далеч от тук. Да се издигна високо, високо в небето. Над всички сиви сгради с грозни дограми и още по-грозни лелки зад тях. Да се издигна над покривите, над всички. Над всичко. И не, не заради комплекси за малоценност. (Или поне така си мисля.) Иска ми се да видя всичко. Да видя цялата картина наведнъж. Да видя целият живот. Да сглобя пъзелът. Защото все си мисля, че когато човек гледа само един единствен обект от цялото произведение, то то изглежда безмислено.
Има една учителка, която точно така изпитва на репродукции на големи известни художници. Скрива цялата картина, и оставя открит само някакъв малък детайл от нея, обикновено от задният план. А ти трябва да познаеш чия е картината. Какво значение има задният, предният и еди си кой план?! Те са едно. Те са картината. Неразделима част едни от други. Това е изкуството. И все си мисля, че ако имах възможността да погледна и живота както гледаме останалите произведения на изкуствата - отдалеч, ще мога да го оценя. Да не се вторачвам в един единствен елемент от всичките му 7 милиарда такива. Да усетя целият Живот.
Понякога ми се иска да мога да казввам да, напук на всичко. Да не се страхувам да вземам погрешните решения. Страхът от това че животът ни е само един така ни е сковал, че ние ги пропиляваме в това да го пазим. А той тъй или иначе е загубена кауза.
Понякога ми се иска да знам какво искам. Да знам кое е правилно, кое грешно. Да знам, кое решение е това, което би ме направило щастлива. И да, знам, че няма такова решение. Да знам, че всеки път когато избираме, избираме да спечелим нещо, но и да изгубим друго. Знам, че животът не може да бъде подреден. Не мога да му направя картотека. Той е една голяма каша. И може би в това е и чара му. Или пък това е най-големия му дефект..
Понякога ми се иска да имам карта, компас, джи-пи-ес на пътя, към мечтите ми, към целите ми. Да знам най-сигурният път, до мястото, където искам да стигна. Но пък тогава осъзнавам, че дори и да имаше такава джаджа, къде ще отиде цялата идея на пътуването. Понякога пътищата, по които сме поели, уж случайно ни отвеждат до местата, на които не сме искали да стигнем, но сякаш винаги сме им принадлежали. Сякаш всичките ти действия, са били ръководени от стигането до тях.
Понякога ми се иска да видя цялата картина. Да видя цялото съдържание, което се крие зад тази проклета дума "Живот". Защото все си мисля, че ако го видя, ще знам дали си струва. Дали искам да съм поредното петно на платното му.
Понякога се будя сутрин. Заставам на ръба на парапета на отвореният ми прозорец. Студеният полъх на зимата нахално се настанява в стаята ми, а трамваят от другата страна на тухлената сграда препуска по железните си окови със звън.
И понякога, само понякога си мисля, как някой ден между първото и второто звънване аз ще видя картината.
петък, 7 ноември 2014 г.
Мухите танцуваха валс на двойки. Хаотичните им движения запълваха задушливото пространство. Въздухът миришеше на минало - на прах и евтини ароматни пръчици и прокиснало вино. Може би именно това бе причината за некоординираните движения на малките летящи танцьори. Но на тях далеч не им пукаше. Нямаха нужда от поводи, и тем подобни извинения, или пък специална музика, за да изпълняват своите щури танци. Те препускаха безгрижно една през друга, просто си се въртяха във въздуха като малки турнадота. Една от тях, уморена от бурното лудуване, плавно се приземи на дървената повърхност. Направи няколко боязливи крачки, докато стигна до очуканият порцеланов пепелник. Той беше като сборище на всички филиали на фирма "Слънце". Всичките снопчета лъчи се събираха в различните ъгли на пепелника - тяхното сборище, а след това пречупваха форма и уморено излягаха издължените си сиящи тела на масата. Мухата огледа всички тези странни пътешественици и когато усети, че не са заплаха, продължи разходката си по новата територия. През това време и други танцьори, уморени бяха кацнали на прашната маса. Някои предпочетоха разходката по белите празни листа, други застанаха на ръба при малкото езерце от ароматна течност. Там по наконтените присъстващи правеха нежни реверанси, отпиваха от течността, смееха се тихичко, или пък високо, и отиваха отново да танцуват. Капки от езерцето падаха от ръба на масата. Мухата продължи да разглежда. Снопчетата светлина, приключваха вече своята конференция и едно по едно се разотиваха навън към тъмното и незнайно пространство отвъд прозореца. Мухата забеляза бавното настъпване на мрака. Тя продължи подобно на несъобразителна тинейджърка да търси къде да прекара нощта. Оплетена в мислите си мина през локва мастило и остави стъпчици навсякъде. Не искаше да бъде в кръга на повечето. Искаше спокойствие, тишина, мир. Погледна нагоре. Вече почти никой не танцуваше. Беше късно, всеки, който имаше къде да отиде, се беше прибрал, останалите бродници търсеха своето място. Скоро мухата намери едно пространство, отдалечено от останалите, непомръдващо и хладно, но много спокойно. Прехвръкна леко с крилца, за да успее да се качи на повърхността - тя беше разположена нежно на масата на височина няколко сантиметра нагоре. Новото пространство не беше особено лесно за прекосяване пеш. Имаше пет хълма, между който зееха различни по големина дупки. Мухата прелиташе над тези бездни, и когато най накрая си избра един от петте хълма, с бавни и плавни движения се завъртя няколко, а след това полегна върху студеното тяло. Да, тук щеше да намери мир. Мир и спокойствие.
В стаята беше тъмно. Слънцето и неговите неуморни работници отдавна бяха приключили поредният клиширан работен ден. Лудите танцьори се бяха разпръснали, капките вино продължаваха бавно, бавно да се стичат от ръба на масата по пода. Листовете празна хартия се разпиляха от вятъра, който влезе през прозореца. Мастилото все така стоеше отворено и чакаше някой да потопи писалката си в него. Но мухата не обръщаше внимание на тихият живот в стаята. Той не спираше да тече, и никога нямаше да спре. Дори когато виното спреше да капе. Неговият мирис щеше да се просмука в мокета и да разказва историята си. Историята на своето производство, бутилиране, доставяне в магазина и купуване от онзи тъжен човек със сенки под очите една ранна сутрин, който не се интересуваше колко време гроздето е събирало слънце, или пък кога е произведено, онзи човек който купи просто една бутилка. Щеше да разказва за болката от унижението да бъде отворено с вилица и изсипано в мръсна чаша за кафе - всичко, което не е очаквало. Да разкаже за начина, по който отпиваха от него - с омраза, и за грозната си смърт, когато студеният метал на куршума, рефлектира в нежното тяло на бутилката. Но мухата не хаеше за това. Нея не я интересуваше историята на разсипаното вино, или на развятите празни листа. Там - в онази прашна, мрачна стая, смърдяща на прокиснало вино и разлагащи се меса,върху студената, непомръдваща плът, тя беше намерила покоя, който искаше, и затвори щастливо очи.
В стаята беше тъмно. Слънцето и неговите неуморни работници отдавна бяха приключили поредният клиширан работен ден. Лудите танцьори се бяха разпръснали, капките вино продължаваха бавно, бавно да се стичат от ръба на масата по пода. Листовете празна хартия се разпиляха от вятъра, който влезе през прозореца. Мастилото все така стоеше отворено и чакаше някой да потопи писалката си в него. Но мухата не обръщаше внимание на тихият живот в стаята. Той не спираше да тече, и никога нямаше да спре. Дори когато виното спреше да капе. Неговият мирис щеше да се просмука в мокета и да разказва историята си. Историята на своето производство, бутилиране, доставяне в магазина и купуване от онзи тъжен човек със сенки под очите една ранна сутрин, който не се интересуваше колко време гроздето е събирало слънце, или пък кога е произведено, онзи човек който купи просто една бутилка. Щеше да разказва за болката от унижението да бъде отворено с вилица и изсипано в мръсна чаша за кафе - всичко, което не е очаквало. Да разкаже за начина, по който отпиваха от него - с омраза, и за грозната си смърт, когато студеният метал на куршума, рефлектира в нежното тяло на бутилката. Но мухата не хаеше за това. Нея не я интересуваше историята на разсипаното вино, или на развятите празни листа. Там - в онази прашна, мрачна стая, смърдяща на прокиснало вино и разлагащи се меса,върху студената, непомръдваща плът, тя беше намерила покоя, който искаше, и затвори щастливо очи.
петък, 8 август 2014 г.
петък, 30 май 2014 г.
- Мога да му дам. Да, аз мога да му дам много повече! Искам да му д... - Чу приближаващи стъпки по коридора. Бързо се присегна и изключи нощната си лампа. В стаята настъпи мрак. Тя затвори очи и се зави с одеалото почти до носа. Стъпките приближаваха. Изведнъж в пълния мрак на стаята плавно нахлу лъч светлина. Жълтите лъчи безкомпромисно нарушиха мрака и затанцуваха, като все повече се увеличаваха. Накрая паднаха върху очите й. Тя усети светлината, придружена с затопляне, което достигна до пареща болка. Кожата по клепачите й вече се бе нагорещила и те започнаха да пулсират. Тя искаше да се завърти, или да се завие през глава, или поне да примигне.. Да се скрие някак от ярката светлина, която подобно професор чакaше злобно да потдадеш и да сгрешиш. Но тя устоя. Лъчът светлина започна да намалява, в стаята настъпи познатия пълен мрак. Стъпките в коридора плавно намаляха и скоро съвсем изчезнаха и тя си позволи да отвори очи.
Мрак. Шибан мрак. Беше я погълнал като черна дупка. И тя не можеше да се бори.
- Но какво мога да му дам? Ама аз мога ли да му дам нещо?!
Мога ли да бъда жената, която той иска?! АХАХА.. Жена???каква жена съм аз ?! Не, аз съм дете! Едно глупаво хлапе, което живее в своя сапунен мехур. Но рано или късно всеки сапунен мехур се пука. И аз ще падна на студения сив оттъпкан с фасове асфалт. И да, тогава ще разбера, че приказките са само за лека нощ, а не за да живеем в тях. И че това, че съм "принцесата на татко" не ме прави истинска принцеса. Истинските принцеси порастват и стават кралици.. А аз не мога да бъда кралица, камо ли да бъда неговата кралица, когато съм само едно хлапе. Хлапе, живеещо в своя розов свят, хлапе претендиращо, че е жена... Аз не мога да му дам нищо. Мога да му разкажа приказка... За нас. Ще започва с " имало едно време"; разбира се, като всяка приказка, и ще бъде вълшебна и ще завършва щастливо. Защото в историята ние ще надвием препядтствията, защото в историята аз съм смела жена, а не наивно хлапе. Но в реалността аз съм дете. Мога да му дам само тази приказка. Тази мечта. Не мога да му дам нещо истинско. Не защото животът не може да бъде приказка, а защото нито една приказка не завършва с " и заживели щастливо до вечерния й час" ...
вторник, 13 май 2014 г.
Кап кап
Навън, зад тухлената преграда живота кипеше. Слънцето отдавна беше завършило своят работен ден и се бе оттеглило. Облаците за сметка на това, изкарваха поредната извънредна смяна и бяха толкова отчаяни, че накрая се раплакаха. А сълзите им падаха по чадърите, шапките и главите на хората, които бързаха да се измъкнат от тях. Повечето препускаха и се опитваха да избягат от нечестната водна обсада. Други не си даваха чак толкова много зор и вървяха спокойно, знаейки че дори и да тичат, поражението им е неизбежно и тъй или иначе ще се намокрят..Трети вдигаха глава и се усмихваха на малките объркани капчици, сякаш са си стари познати. Но всички те - хора, капчици, облаци вършеха своята работа. Те не спираха и не се питаха "Чакай, защо правя всичко това? Нима ме прави щастлив? Нима това е моята мисия в този живот?!" Представяте ли си някоя капчица да се замисли по този начин? Да стигне до извода, че не иска повече да пада на земята. Че това не е за нея. А иска например да е балерина. Да танцува на сцена, а останалите да й ръкопляскат и да копнеят да са като нея... Абсурдно нали! Капчците просто си знаят, че...трябва да капят. Затова са капчици, а не нещо друго. Те знаят своята мисия и я изпълняват безкористно... Ако можеше и ние хората да сме толкова сигурни в това, което правим. Да знаем, точно каква е нашата задача. Звучи хубаво.. Но не, ние се лутаме в лабиринти изградени от нашите мечти, високи претенции и доза несигурност. И малко по малко се губим. Не знаем дали искаме да сме това, което сме. Но, пък какво друго можем да бъдем.. Можем ли да бъдем нещо изобщо? Затова ако случайно някоя капчица чете това, моля нека спре дотук. Не би разбрала сложните човешки терзания, които сами си причиняваме....
Та да, как въобще избираме какви да сме? Как знаем, кое е "нашето нещо"... Най-забавното е, че не се питаме тези неща в началото. Въпросите и съмненията идват, когато се появят някакви препятствия. И вместо да се засилим и да ги прескочим, се чудим дали не може пък да се върнем назад ииии да намерим друг път. Някакъв такъв, който да няма препятствия. Ако може и да е добре асфалтиран, че да не се спъваме в разни камъчета и счупени плочки. А най-добре да е една голяма движеща се пътека и само да се стъпва на нея и тя да върши останалата работа. Даа това определено е моят път! Но, уви. Такива пътеки няма. Може и да има в някоя долнопробна българска анимация, понеже авторът не е можел да рисува походки... Кой знае! Но да, колкото и бозаво да звучи лесни пътища няма. Има такива, които си струва да минеш, защото ти е кеф. Защото ти е любопитно. Защото си се заинатил. Защото имаш някаквата там мотивация да го направиш. Но ако нямаш мотивация, просто сядаш на пътя и си дотам. И не знаеш какво да правиш. Да се върнеш ли, или пък да продължиш. Седиш и гледаш разните други хора, които минават. Някои по-объркани и от теб. И да.. това се очертава и финала на написаното защото алтеранативите не са много. Или продължаваш, или пък се връщаш и си търсиш друг път, или пък оставаш посредата, докато не изринат вмирисалият ти се труп оттам, или пъък..си купуваш джипиес. Варианти много. Аз не знам кой е верният. И попринцип, и за мен самата.
Аз просто искам да съм капчица...
Та да, как въобще избираме какви да сме? Как знаем, кое е "нашето нещо"... Най-забавното е, че не се питаме тези неща в началото. Въпросите и съмненията идват, когато се появят някакви препятствия. И вместо да се засилим и да ги прескочим, се чудим дали не може пък да се върнем назад ииии да намерим друг път. Някакъв такъв, който да няма препятствия. Ако може и да е добре асфалтиран, че да не се спъваме в разни камъчета и счупени плочки. А най-добре да е една голяма движеща се пътека и само да се стъпва на нея и тя да върши останалата работа. Даа това определено е моят път! Но, уви. Такива пътеки няма. Може и да има в някоя долнопробна българска анимация, понеже авторът не е можел да рисува походки... Кой знае! Но да, колкото и бозаво да звучи лесни пътища няма. Има такива, които си струва да минеш, защото ти е кеф. Защото ти е любопитно. Защото си се заинатил. Защото имаш някаквата там мотивация да го направиш. Но ако нямаш мотивация, просто сядаш на пътя и си дотам. И не знаеш какво да правиш. Да се върнеш ли, или пък да продължиш. Седиш и гледаш разните други хора, които минават. Някои по-объркани и от теб. И да.. това се очертава и финала на написаното защото алтеранативите не са много. Или продължаваш, или пък се връщаш и си търсиш друг път, или пък оставаш посредата, докато не изринат вмирисалият ти се труп оттам, или пъък..си купуваш джипиес. Варианти много. Аз не знам кой е верният. И попринцип, и за мен самата.
Аз просто искам да съм капчица...
Абонамент за:
Публикации (Atom)