петък, 3 февруари 2012 г.
Less than nothing
Забелязвате ли как повечето, даже всички хора изпитват ужасяващ страх от Смъртта. Само като я назовеш и вече започват да изтръпват, пребледняват и какво ли още не. Правят всичко възможно, за да избегнат срещата с нея. Не мога да ги разбера...
Единственият шамар, който баща ми, ми е удрял беше, когато му казах, че предпочитам да умра, че искам да умра. Опитах се да му обясня, че не виждам смисъл в живота, в това толкова смешно нещо. Дават ти го и после си го взимат с лихвата, като кредит на еврейска банка... Той така и не ме разбра...
Смъртта не ме плаши. Тя е нещо сигурно, гарантирано. Всички ще умрем, аз го знам, ти го знаеш, всички го знаят. Смъртта не е неизвестно, тя ти е обещана, подсигурена. Защо да се страхувам от нея тогава. Аз съм подготвена, че след определен брой години ще напусна този свят и това не ме разтройва никак. Даже идеята ми се струва прекрасна, защото Животът далеч повече ме плаши. Животът е нещо опасно, нещо подмолно и нечестно. Настоящето - днес и утре е много по зловещо от каквато и да е било смърт. Животът може да ти поднесе тонове изненади, да те разочарова, да те откаже от каквито и да е планове и мечти, да те накара да спреш да чувстваш, да спреш да желаеш и да копнееш. Смъртта никога не би постъпила така.
Преди 3 години и аз обичах Живота, при това много. Може да се каже, че ми беше най-добрият приятел. Но с времето, той не се показа никакъв приятел, а даже напротив. Той, същият този прехвален от вас Живот ме накара да желая Смъртта...
Когато ти се поднесат тонове разочарования, несправедливостти и всяко едно обещание бъде неспазено, всичко започва да губи своя смисъл. В един момент се намираш сам до преди така любимата ти беседка в големия централен парк и не чувстваш нищо. Не искаш нищо, не мечтаеш за нищо. Защото знаеш, че няма смисъл. Защото НИЩО няма да получиш от Живота. Когато осъзнах тези неща, спрях да мисля и за бъдеще. Затова, когато вече ме питат какви са ми плановете за бъдещето или с какво искам да се занимавам, или пък, може би къде се виждам след 20 години, аз си представям как един камион ме сгазва, как минава през цялото ми тялото и после връща назаден за влеки случай и не ми се налага да отговарям на тези така безмислени въпроси. Отдавна не ме интересува каква ще бъда, не искам да съм нещо. Защото аз съм нищо, по- малко и от нищо. И защо трябва да съм нещо, когато един ден ще стана нищо. Ще напусна този свят и от мен ще останат няколко кокала и паметна плоча.
Не харесвам Живота, той е абсолютен играч и кретен. Дава ти обещания, кара те да се чувсваш щастлива и когато си на върха на еуфорията, ти рязва крилцата и падаш от възможно най-високо. Живота е сърцеразбивач. А Смъртта - тя е добрата приятелка, която ти помага да излекуваш сърцето си от болката, която ти е причинил онзи мръсник.
Смъртта е нещо сигурно, тя те лишава от нещастието. Живеенето, съществуването... то е една абстракта илюзия пречупена през призмата на въображението на всеки един човек....
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)

Няма коментари:
Публикуване на коментар