петък, 7 септември 2012 г.

Почти.....


06:58 сутринта. Денят ми започва на парапета на прозореца в стаята ми с чаша горещ черен чай, гледайки любимата ми част от денонощието - когато всичко е някак почти... Светло е, но само почти. Птиците започват да прелитат, но някак почти. В далечината се отваря прозорец, отваря се само почти. Още е студено, но само почти. Харесвам, когато нещата са някак почти. Не ти дават напразни обещания, но и не те отхвърлят. 
Поредната безсънна нощ. Стана девета, ако не се лъжа. Затова и не знам дали въобще е редно да казвам, че денят ми е започнал. Той всъщност не е завършвал от една седмица. За последно спах преди ти почти да ми разбиеш сърцето. Почти, защото не искаше, но все пак го направи...
Обичам тази част от деня. В тишината откривам себе си, макар и само почти. И се замислих, че в този живот всичко май е почти. Любовта ни също беше такава. Имаше я, но не изцяло. И тъгата, която изпитвам сега, за загубеното - също! Защото знам, че и тя ще отшуми... Няма нищо вечно. Това се отнася и за чаят ми, който свърши...почти. Оставям чашата на нощното си шкафче - не искам случайно да я изпусна.
Интересно е как, когато загубиш нещо значимо всичко в теб се променя. Обръща се от глава до пети, сякаш си се пуснал в центрофуга. И започваш да губиш представа какво е вярно и грешно. Дали си щастлив, или си тъжен. Започваш да се чувстваш както денят в 06:58 часът сутринта - почти. Всичко е тук, но и същевременно вече го няма. Спомените ми са тук, но бъдещето не. Мечтите, но надеждите - не. Ароматът ти още изпълва завивките ми, макар и да не са същите, но теб те няма...Но пък тишината още е тук. Всъщност не - ето я камбаната. Седем часът сутринта. Вече нищо не е почти..Първият трамвай за деня отваря врати, за да прибере в търбуха си десетина самотни души. Някой от тях ще сбърка и ще се качи, без това да е неговият номер, защото още спи. Или пък обича да рискува...Все пак за всеки влак си има пътници. Това си повтарям през изминалите 246 безсънни часа и 18 литра кафе...Явно аз също сбърках своят. Качих се в бързината, без да проверя табелката, без въобще да се поинтересувам къде ще ме отведе. Затова сега съм тук - във вече почти не почти Тишината. Тя бавно се покланя и напуска сцената, за да отстъпи място на своят брат бунтар - Шумът. Така ще стане и с мен - малко по малко ще спра да тъгувам по теб, докато накрая застана на спирката и се кача в някой друг трамвай. Ето чувам един на завоя! Не, няма да е този, но обещавам - на следващият! Разбира се, обещавам почти...

1 коментар: