Беше нормален февруарски ден. Нищо специално. Остатъчни елементи от зимата прехвърчаха като бойни изтребители под формата на снежинки във въздуха. Минувачите подобно на войници от червената армия смело продължаваха да крачат към зададената им мисия въпреки тези миниатюрни камикадзета. Аз също бях един от тези минувачи. Какво правех? Минавах. Не, не правете грешката, не отивах. Минавах! Човек, за да отиде някъде, трябва да знае къде е. Да има определена локация, аз нямах такава. Аз минавах. И докато си минавах по претъпканите улици между протестиращи граждани с неясни желания но железен характер и вманиаченост в правдата, реших, че не ми се живее. Нямам тежък живот, нямам проблеми или нещо, което да ме подтикне към това решение. Просто се замислих колко праволинеен е живота, как нищо не се случва и как е по-добре да умра.
Опитах доста пъти, но все не се получаваше. Първият път ме намери инкасаторката и така не само, че не умрях, но трябваше освен месечната такса да платя и 20% отгоре за опцията "Спасих ти живота". Вторият път една добра жена ме дръпна от уличното платно, а след това ме ограби. Друг случай лекарите, както никога досега спасиха пациент. Принципно това е прогрес за нашата медицина, но не беше в моя полза. И докато бях омотана в болничното легло и планирах следващото покушение над моя милост, старецът от съседното легло ми проговори.
- Така няма да стане. Има си правила.
- За какво говориш? - попитах го аз. Убедена, че на дядката му хлопа дъската.
- За смъртта. Има си ред. Какво си мислиш?! Че става просто така. Има си протокол.
- Протокол ли?!
- Разбира се, защо си толкова учудена. Нима когато си търсиш работа не подаваш документи. Или когато теглиш заем, или си купуваш апартамент. Има си строго определен протокол. Не може да си умираш когато ти скимне.
- Това са глупости! Смъртта си е мое решение. Ще умирам когато си искам.
Старецът избухна в смях примесен с кашлица.
- Не, не скъпа моя. Ние сме просто граждани. Ние нямаме истински права. Онези големите решават всичко. Но можеш да пратиш молба.
- Извинете, но не мисля, че сте прав.
- Ще видиш. Сама ще се убедиш с времето. Ще видиш.
На следващият ден ме изписаха. Дълго мислех върху думите на онзи старец. Опитите ми продължаваха, но никога не се получаваше. Накрая реших, че колкото и да е абсурдно онзи беззъб 80 годишен мъж може и да има право донякъде. И така започна моето търсене на Смъртта. Беше ми писнало от цялото това размотаване и реших, че е редно да се срещнем на четири очи и да се разберем като човек и Смърт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар