петък, 30 май 2014 г.

    - Мога да му дам. Да, аз мога да му дам много повече! Искам да му д... - Чу приближаващи стъпки по коридора. Бързо се присегна и изключи нощната си лампа. В стаята настъпи мрак. Тя затвори очи и се зави с одеалото почти до носа. Стъпките приближаваха. Изведнъж в пълния мрак на стаята плавно нахлу лъч светлина. Жълтите лъчи безкомпромисно нарушиха мрака и затанцуваха, като все повече се увеличаваха. Накрая паднаха върху очите й. Тя усети светлината, придружена с затопляне, което достигна до пареща болка. Кожата по клепачите й вече се бе нагорещила и те започнаха да пулсират. Тя искаше да се завърти, или да се завие през глава, или поне да примигне.. Да се скрие някак от ярката светлина, която подобно професор чакaше злобно да потдадеш и да сгрешиш. Но тя устоя. Лъчът светлина започна да намалява, в стаята настъпи познатия пълен мрак.  Стъпките в коридора плавно намаляха и скоро съвсем изчезнаха и тя си позволи да отвори очи. 
Мрак. Шибан мрак. Беше я погълнал като черна дупка. И тя не можеше да се бори. 
- Но какво мога да му дам? Ама аз мога ли да му дам нещо?! 
Мога ли да бъда жената, която той иска?! АХАХА.. Жена???каква жена съм аз ?! Не, аз съм дете! Едно глупаво хлапе, което живее в своя сапунен мехур. Но рано или късно всеки сапунен мехур се пука. И аз ще падна на студения сив оттъпкан с фасове асфалт. И да, тогава ще разбера, че приказките са само за лека нощ, а не за да живеем в тях. И че това, че съм "принцесата на татко" не ме прави истинска принцеса. Истинските принцеси порастват и стават кралици..  А аз не мога да бъда кралица, камо ли да бъда неговата кралица, когато съм само едно хлапе.  Хлапе, живеещо в своя розов свят, хлапе претендиращо, че е жена... Аз не мога да му дам нищо. Мога да му разкажа приказка... За нас. Ще започва с " имало едно време"; разбира се, като всяка приказка, и ще бъде вълшебна и ще завършва щастливо. Защото в историята ние ще надвием препядтствията, защото в историята аз съм смела жена, а не наивно хлапе. Но в реалността аз съм дете. Мога да му дам само тази приказка. Тази мечта. Не мога да му дам нещо истинско. Не защото животът не може да бъде приказка, а защото нито една приказка не завършва с " и заживели щастливо до вечерния й час" ...


Няма коментари:

Публикуване на коментар