Навън, зад тухлената преграда живота кипеше. Слънцето отдавна беше завършило своят работен ден и се бе оттеглило. Облаците за сметка на това, изкарваха поредната извънредна смяна и бяха толкова отчаяни, че накрая се раплакаха. А сълзите им падаха по чадърите, шапките и главите на хората, които бързаха да се измъкнат от тях. Повечето препускаха и се опитваха да избягат от нечестната водна обсада. Други не си даваха чак толкова много зор и вървяха спокойно, знаейки че дори и да тичат, поражението им е неизбежно и тъй или иначе ще се намокрят..Трети вдигаха глава и се усмихваха на малките объркани капчици, сякаш са си стари познати. Но всички те - хора, капчици, облаци вършеха своята работа. Те не спираха и не се питаха "Чакай, защо правя всичко това? Нима ме прави щастлив? Нима това е моята мисия в този живот?!" Представяте ли си някоя капчица да се замисли по този начин? Да стигне до извода, че не иска повече да пада на земята. Че това не е за нея. А иска например да е балерина. Да танцува на сцена, а останалите да й ръкопляскат и да копнеят да са като нея... Абсурдно нали! Капчците просто си знаят, че...трябва да капят. Затова са капчици, а не нещо друго. Те знаят своята мисия и я изпълняват безкористно... Ако можеше и ние хората да сме толкова сигурни в това, което правим. Да знаем, точно каква е нашата задача. Звучи хубаво.. Но не, ние се лутаме в лабиринти изградени от нашите мечти, високи претенции и доза несигурност. И малко по малко се губим. Не знаем дали искаме да сме това, което сме. Но, пък какво друго можем да бъдем.. Можем ли да бъдем нещо изобщо? Затова ако случайно някоя капчица чете това, моля нека спре дотук. Не би разбрала сложните човешки терзания, които сами си причиняваме....
Та да, как въобще избираме какви да сме? Как знаем, кое е "нашето нещо"... Най-забавното е, че не се питаме тези неща в началото. Въпросите и съмненията идват, когато се появят някакви препятствия. И вместо да се засилим и да ги прескочим, се чудим дали не може пък да се върнем назад ииии да намерим друг път. Някакъв такъв, който да няма препятствия. Ако може и да е добре асфалтиран, че да не се спъваме в разни камъчета и счупени плочки. А най-добре да е една голяма движеща се пътека и само да се стъпва на нея и тя да върши останалата работа. Даа това определено е моят път! Но, уви. Такива пътеки няма. Може и да има в някоя долнопробна българска анимация, понеже авторът не е можел да рисува походки... Кой знае! Но да, колкото и бозаво да звучи лесни пътища няма. Има такива, които си струва да минеш, защото ти е кеф. Защото ти е любопитно. Защото си се заинатил. Защото имаш някаквата там мотивация да го направиш. Но ако нямаш мотивация, просто сядаш на пътя и си дотам. И не знаеш какво да правиш. Да се върнеш ли, или пък да продължиш. Седиш и гледаш разните други хора, които минават. Някои по-объркани и от теб. И да.. това се очертава и финала на написаното защото алтеранативите не са много. Или продължаваш, или пък се връщаш и си търсиш друг път, или пък оставаш посредата, докато не изринат вмирисалият ти се труп оттам, или пъък..си купуваш джипиес. Варианти много. Аз не знам кой е верният. И попринцип, и за мен самата.
Аз просто искам да съм капчица...
Няма коментари:
Публикуване на коментар