неделя, 28 декември 2014 г.
Понякога ми се иска да се събудя и да изляза навън директно през прозореца, да мога да задържам сънищата си при мен, да поздравявам непознатите хора, и да се плезя на сърдите баби в трамвая, които са готови да ти извадят далака за едно проклето седящо място.
Иска ми се да отлетя далеч от тук. Да се издигна високо, високо в небето. Над всички сиви сгради с грозни дограми и още по-грозни лелки зад тях. Да се издигна над покривите, над всички. Над всичко. И не, не заради комплекси за малоценност. (Или поне така си мисля.) Иска ми се да видя всичко. Да видя цялата картина наведнъж. Да видя целият живот. Да сглобя пъзелът. Защото все си мисля, че когато човек гледа само един единствен обект от цялото произведение, то то изглежда безмислено.
Има една учителка, която точно така изпитва на репродукции на големи известни художници. Скрива цялата картина, и оставя открит само някакъв малък детайл от нея, обикновено от задният план. А ти трябва да познаеш чия е картината. Какво значение има задният, предният и еди си кой план?! Те са едно. Те са картината. Неразделима част едни от други. Това е изкуството. И все си мисля, че ако имах възможността да погледна и живота както гледаме останалите произведения на изкуствата - отдалеч, ще мога да го оценя. Да не се вторачвам в един единствен елемент от всичките му 7 милиарда такива. Да усетя целият Живот.
Понякога ми се иска да мога да казввам да, напук на всичко. Да не се страхувам да вземам погрешните решения. Страхът от това че животът ни е само един така ни е сковал, че ние ги пропиляваме в това да го пазим. А той тъй или иначе е загубена кауза.
Понякога ми се иска да знам какво искам. Да знам кое е правилно, кое грешно. Да знам, кое решение е това, което би ме направило щастлива. И да, знам, че няма такова решение. Да знам, че всеки път когато избираме, избираме да спечелим нещо, но и да изгубим друго. Знам, че животът не може да бъде подреден. Не мога да му направя картотека. Той е една голяма каша. И може би в това е и чара му. Или пък това е най-големия му дефект..
Понякога ми се иска да имам карта, компас, джи-пи-ес на пътя, към мечтите ми, към целите ми. Да знам най-сигурният път, до мястото, където искам да стигна. Но пък тогава осъзнавам, че дори и да имаше такава джаджа, къде ще отиде цялата идея на пътуването. Понякога пътищата, по които сме поели, уж случайно ни отвеждат до местата, на които не сме искали да стигнем, но сякаш винаги сме им принадлежали. Сякаш всичките ти действия, са били ръководени от стигането до тях.
Понякога ми се иска да видя цялата картина. Да видя цялото съдържание, което се крие зад тази проклета дума "Живот". Защото все си мисля, че ако го видя, ще знам дали си струва. Дали искам да съм поредното петно на платното му.
Понякога се будя сутрин. Заставам на ръба на парапета на отвореният ми прозорец. Студеният полъх на зимата нахално се настанява в стаята ми, а трамваят от другата страна на тухлената сграда препуска по железните си окови със звън.
И понякога, само понякога си мисля, как някой ден между първото и второто звънване аз ще видя картината.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар